вторник, 12 януари 2010 г.

Един почти кулинарен пътепис - Част II

Продължаваме...Първата част е ТУК. Приятно четене и гледане!(за поголями снимки - цък на снимката)
...

Спускаме се от баири, обрасли с келява растителност — драки и габър, в една низина. И виждам познатия от Гугъл надпис WELCOME to Љубиње. Европейска работа.

WELCOME to Љубиње ;-)))

Малката низина на Општината е почти изцяло засадена с плодни дръвчета на година-две. Ще се произвеждат замразени плодове за тортите в ЕС. Минахме покрай няколко птицеферми, завод за фуражни смески, птицекланица. Това е всичкият поминък на на местните „Голфаджии“. Поголовно се карат Фолксваген Голф. И сервизът е за такива.
В Центъра на градчето има доста голям православен храм. Чисто нов. Плувен басейн, спортска зала, културен дом, супермаркет, магазини за всичко.

Зоран ми бе казал, че баща му е от село Градац.Ориентир бе и това, че съм минавал на около трийсет километра от него миналата година. Села, отговарящи на тези изисквания, намерих в Гугъл и сръбски карти три-четири. И все не това, което ми е трябвало. Истинския Градац открих в Пътна карта на Европа. На 4—5 километра от Льюбине е село Градац. Село с шест! Къщи. И единайсет Голфа. Натам се запътваме.

Баща му Саво (запомнете това име, че няма да се повтори) ни посреща пред портата на бялата хасиенда. Кучето настървено ме лае и никакво помирисване за сдобряване не дава резултат. Зоран приветства тейка си
-Здраво, Брко! Дошао сам! Следва прегръдка с трикратно разцелуване, прието в тези краища.
После ръкуване с Европа в мое лице и долазимо до куче.
Брко по сръбски значи мустак. А на Саво мустакът е на повече от 50 години. Така го знае цяла Босна и само така се обръщат към него.

Хациендата на Брко

Влизаме в просторен хол с две големи маси като за сватба. Тя ще е утре на Ивановден — тяхната Слава. Симпатичната му (втора) жена Милиана изниква от съседното на хола помещение — разкошна кухня — с малките чашки и кристалната гарафа с „най-хубавата“ в този край ракия. Пием за добродошли и за семейния празник.


Къщата е стара но обновена. Достроени са кухня, горен кат с три спални за девет души гости. Вътрешен двор с асма, колкото за ядене на грозде. Краварник, овчарник, кокошарник.
В две стаи на пристройката на акуратни рафтове са подредени в подходящи съдини бял боб, шарен боб, черен боб (бакла), нахут, леща и някои непознати за мен варива. Следват буркани със сладка, конфитюри, компоти. Не прекалено много, но от всичко достатъчно. Бутилки — 20—30 с ракии и коняци, подарени от гости и приятели.

туршийки и ракийки


разни не домашни продукти

На дървена поставка се е кротнал кожен мях със сирене. Едно 20—25 кила. Това е много „силно“ сирене, обяснява Брко. И ние сме имали на село в детството си сирене в мях. Като бръкнеш със запретнат ръкав да си извадиш, два дни ръката ти мирише на хубаво. Днешните, дет не разбирате, бихте рекли че мирише на партенки…

мех със сирене (сиренето се казва мешиняк)

Следния ден ми разказаха истински случай за един прави србин (истински), който занесъл в Америка на приятели мях сирене. Граничната полиция на летището категорично отказва да пусне такава дивотия в САД (Саединени Америчкке Државе). Сърбинът получил разрешение да го изхвърли, или да го изяде в залата за пристигащи, но още не преминали. И започнал комшията да нагъва сиреньето. Изял що изял — поискал вода, зер е много силно това сирене. Не му дали вода и се наложило да се раздели с остатъка.

В следващата стая със зимнина си ударих меко в главата на нещо окачено на гредата. Свински бут. Веян, пушен, напиперчен, отлежал с лека благородна плесен. На стената пак окачени на омазнени връвки други бутове и плешки. Рибици и ребра (The near the Bone — the sweater the Meat. Ближе к кости — слаще мясо). На всяка връзка месо има бележка „Брко“. Той сам си приготвя знаменития српски ПРШУТ (оттам, казват, жабарите са взели думата за своето Прошуто), а го носи при приятели в планината на проветриво място да се овее.

Пршут


Разно пушено




Всички тези вкусотии не вървят без течности. Затуй в другата стая има 6—7 разноголеми дамаджани с ракия. Пред всяка има фунийка за разливане. С една фуния се смесвали вкусовете. Две бурета со чеп с бело и црно вино. И пак със собствени фунии всяка.

ракия

Суровина се купува от съседната котловина на Требинье, а производството си е на Брчко тук в собствен казан.

винце

Вода тука се пие малко.Първо защото разреждала хубавите ичкии и второ — вода няма! Геологията на района е такава, че всяка капка потъва в бездънните пясъци и скали. За градчето не питах, но в махалата всички къщи събират дъждовната вода в бетонови резервоари. Този на хазяина е 50 кубика. Пясъчни филтри и помпи осигуряват стопанството с мека дъждовна вода — най-полезната — за хора, добитък и домати. Лека паника настъпва, като пристигне софийската снаха, жената на Зоран. С вреден навик да си взема душ по няколко пъти дневно. Тогава идват цистерни и й купуват нужните количества. Част от покрива на хола е покрит с прозрачни керемиди „Брамак“, да се вижда как се стича водата…Романтично.

ябълки на прозореца и лозята във двора

Масата.В големи плата се сервира в големи количества тънко нарязан тъмно червен с бели прослойки пршут. Върху него филийки кашкавал (предупредиха ме, че той е единственото нещо, произведено извън двора на Брко.)


Огромни чинии с ягнешко печиво — чеверме. От свое агне, на свой огън. Поднасят го студено. Ама печката ей я — сакаш го топло — сгрей си го. А подгряване на печка с дърва си е отделна тема. Да не ви губя времето — който не го е опитвал — няма да схване…

Първата супа, която ни поднесе Милиана в големия супник, беше телешко варено. Горещо, както се полага. Обясняват, че не е от крава, или вол телешкото, а от теле! И долових разлика. На супата казват „чорба“. Нещо, от което се е отказал още Бай Ганьо на гости на Иречека.

После имаше варено-печено месо от коза. Пак от двора. Туршия от камби и сиврия, руска салата и Снежанка и каймак. Бито масло от кравата с твърдостта на маргарин, но се топи в устата.

Гледам, маринованите пиперки нещо не вървят. Взех 5—6, нацепих ги на тънки ивици, и ги метнах в ”Тефал„а на печката. (Tefal — знаете — е тефлон + алуминий). Добавих две глави бел лук (чесън) като го смачках с широкия нож, няколко лъжици доматено пюре и бяло вино. Оставям го да изври „до мазнина“. Викам нарочно Брко да излезем малко навън, че като се върнахме от свежия въздух да усети балканския аромат на това чудо, което като го приготвям в Бургас на лятната кухня — източния балкон, съседите отварят широко прозорци и дишат на аванта…

специялитета на Симеон

Понеже предстои пир до небето, Брко носи апарат да си измерим кръвното. 140×85 е на двама ни. Заключаваме, че може ида пийнем и похапнем без да броим залъци и чаши.
Но това, вечерта и вечерята в неделя е още Йордановден — увертюра към утрешната „Слава“.
Току се местим от масата на дивана да погледаме как сърбите падат от някакви датчани на рукомет, току се прехвърляме на масата.

Два дни не прекъсна потокът от гости. На масата не й се отрази видимо. Казах вече за запасите.

разрязване на Празничната питка (Колач)


Празнична молитва


Симеон подарява нож на Брко


Брко показва пушката сръбска Манлихера от 1926 година


Имаше интересни гости.

-Докторът д-р Славко. Наперен вдовец, занимаващ се с нетрадиционна медицина на билкова основа. Живее в съседното Требинье. Голяма клиентела, няма проблеми и „гребенът му червенее“. Знае нашите билкари и лечители. Роднинските връзки не ги схванах и запомних. Все братовчеди.

-Архитект Зоран, братовчед на Малкия Зоран. Зове се просто Чале. Като влезе вкъщи ми заприлича по балтона си на Моуриньо. Хареса му. Чале е работил в Торонто и отгледал двама сина. Като му омръзнали Торонтото и жена му, се развел щастливо. Сега е „первый парень на селе“ Требинье. Най-желан жених. Ама парен каша духа!
Чале е участвал във войната и, понеже всички с по нещо се будалкаме, го питам от коя страна на барикадата е бил?
-Неправилен въпрос! Строго отговори Чале.
Предложих да опита бизнес с Казино в хотела си в Требинье. Като пресметна на колко места по колко трябва да даде, решихме че няма сметка. Гледам го, записва си някои мои приказки. Решавам да изясня накрая кога србите пишат чирилица, кога — латиница. И той не знае, не помни на каква азбука е писал току що. Поглежда. На английски език е писал.

-Студентът, абсолвент, практикуващ в Хайделберг паркова архитектура около 40-те Драган Янич, говореше умни неща, но бързо като картечница. Пълен с вицове. Разказваше неуморно, щото в Дойчланд няма кой да разбере виц!
Ето един:

По време на войната, в Сараево английски полковник от Айфор, Кейфор(Айсиктир!) се оплаквал:
-Има в Сърбия три вида кафе. Нес, еспресо и сръбско. Опитах ги всичките. Чай (TEA ти) има както и у нас. Блек ти, грийн ти, ърл грей ти и т. нататък. Обаче, имат някакъв чай йебем ти, за който чувах на всяка крачка, а не видях да се продава. Веднъж попитах за йебем ти и щях да отнеса боя…

От разговорите на гостите, които не се съобразяваха с моите познания на езика им, разбирах не повече от половината. По-ми беше интересно да ги слушам само.

Утре отидохме със Зоран в близкия манастир Тврдош.Там владиката Анастасие е зоранов приятел. Понеже околината е засадена почти само с лозя, на които им вее топло от Ядран море и градусът на ширата е висок, манастирът си е направил модерен винпром. А игумените и владиките открай време са разбирали този занаят. И от правене и от пиене (прости, Боже…)
Седнахме на широка дъбова маса и младши игумен чевръсто поднесе кафе с вода, ракия и вино. Владиката при ремонт на църквата е паднал и се контузил, та сега се занимава само с писане на книги. Връчи ни по литър и половина лозова ракия с много билки в шишето. Познах и дафинов лист, какъвто си расте край пътя. Като се изпие 1/3 от ракията, се добавя друга, обикновена. Другата обикновена ми я даде Брко. Ще допълвам

Манастир Тврдош

Следният ден — не питайте за дати — сме на гости на Чале в Требинье.След безплодни каменни баири навлизаме в дълга и широка равнина. Само овошки и лозя!

От високите каменни баири, които са граница между Херцеговина и Хърватска, при градчето Хутово извира рекичка, която в Требине е по-пълноводна от Марица. Изграден е, съответно, язовир и снабдяват с вода отсрещния 20—25 километра Дубровник. Кметът на Требине имал фирма за превоз с камиони. Ако хърватите се гаврели с неговите шофьори, веднага затварял крана на водопровода…

Зоран ме поведе към един баир да идем при Йован Дучич. Викам си, пак ли ще се пие. Пък той Йован да бил техен поет,погребан в църквата на тепето. Църквата нова, наоколо всичко е правено съвсем скоро.


Чале ни чака в един ресторант в центъра. Поръчва по една „чорба“ и кафе. Трябвало е да изчакаме неговата „Милица“. Тя работи в полицията. Издава пасоши. Следващата ГДестинация е рибният ресторант до язовира.

Ресторант

Келнерът ни посреща на вратата и се разполагаме в ъглово сепаре. Излязох навън в дъжда да поснимам каналите и садките с жива риба. Пъстървата я познах. Но едни едри сиво-сини парчета — не.

Рибарник

Като се върнах, имаше салатки и шише с ракия. Поръчахме пържена пъстърва и се заприказвахме. Като си кажем нещо умно, Чале превежда на „госпожицата“ на достъпен език…

Двете пъстърви с гарнитура от картофи и някакъв сварен зеленчук, подобен на лапад ме озориха доста. Бялото тънко вино някаква „Жилавка“, помогна, обаче.




Сметката беше 150 местни марки. Толкова и в лева. Чале плаща със сто евро и от върнатото ресто оставя на келнера 20 марки.
Разделяме се сърдечно (аз свикнах с целувките по брежневски) и решихме, че пак трябва да се видим някоя година, някъде.
Видимо се, Чале! Чао.

Следващият ден, четвъртък валя непрекъснато. Зоран пали Голфа на Брко и като взехме за водач от фабриката за фураж Никола Колибабич, технолог по фуражите, потеглихме по тесен асфалт в посока хърватската граница.

Вече на билото стана по-равно. Спряхме пред ограда от нахвърлени камъни на пасище с с овчар, стотина овце и две кучета. Като пропуск овчарят извади от вътрешния джоб на ямурлука шише ракия и трябваше да я опитаме. И да се възхитим, разбира се…
А целта беше Зеленият дъб. Наистина сред повехнали със спаружени кафяви листа дъбови дървета имаше доста голям дъб със сочно зелени листа. Разказаха ми някаква притча с религиозно обяснение на феномена, но не го разбрах, нито запомних.Колибабич ни показа позициите, на които током рата е пуцал ТРИ години. Без подслон (некакви найлони). Отсреща хърватите пуцат, отсам сърбите.
(А притчата е че Свети Сава е сладко заспал под този дъб, и е казал да буде вечно зелен.Брат`чеда Никола ни каза още, че за трите години война, на това място са изяли около 300 агнета)






Дъждът за два дни напълни резервоарите на Брко и нямаше какво повече да допринесем със Зоран. Утре в петък тръгваме за София. Багажникът е зареден от вечерта. Че може ли стар човек да изпие толкова алкохол? И бива ли?

Като стигнахме Неретва малко под Мостар, пътят ми беше вече напълно познат. Изпреварването на ТИРовете — невъзможно. Единственият начин да се избавиш от тях е да се отбиеш на некое одмориште и да тръгнаш след половин час. Няма ги. Проверено.

Последната ни спирка ще е в Сараево.На входа от запад Сараево е съвсем нов и модерен град.Модерни са и джамиите и минаретата. Сърбите са се отделили в квартал Източно Сараево, което е прочистено от бошняци. Границата е строго очертана, кактобеше в Берлин. Понякога разделяла жилищен блок!
Спираме на паркинг в центъра и тръгваме по красивата главна улица. Тук интересните сгради са толкова, че ако ги сравниш със съответните в София, не се знае накъде ще наклони. Австрийски архитекти са пипали тук. За благодарност сараевци им утрепали наследния принц и се почнало…
Площадката за уличен шах е празна. Не е много оживена и Баш Чарши, но Зоран ме води в дъното на улицата, докъдето не съм ходил. Показва ми целта на ходенето два малки ресторанта „Жельо 1.“ И „Жельо 2“


Влизаме в „Жельо 2.“ Менюто от няколко реда е на стената. Но никой, освен мен, не го поглежда. Влизащите вдигат знак с ръка: десятка, или петица. Келнерът предава гласово в кухнята, която е зад шубера. Зоран е поръчал две десятки. Носят ни ги преди да съм успял да огледам публиката. 20—30 души нагъват вкусните чебабчета и, като свършат, отиват на касата и се разплащат. Там не знаят какво си консумирал. Каквото кажеш. Тук не е прието да се лъже.

"10 у пола с луком на кајмаку" ;-)))

Десятката е нагушена в нещо като палачинка но по-дебеличка, шепа ситно накълцан лук, и лъжица сметана или каймак. Келнерът,като набере на шубера чиниите, набучва отгоре вилица и поръчката е пред теб. Не мога да си представя по-безупречен конвейер. Ставаме, масата моментално се забърсва и вече са седнали други гладни.

През Вишеград

мостът на река Дрина (на Дрини чуприя)

стигаме смешния граничен пункт със Сърбия.

ех тия пусти граници...

Там са хора на Зоран. Нищо че е друга смяната. Още една спирка за по себе си на OMV в Чачак сякаш с нищо не ни изненадва. Хубаво кафе, бързо обслужване.
Много неясни неща остават в Югославия.
За 6—7 дни много научих, но колко още остава-а-а-а.

Иванчо се върнал след първия си учебен ден в първи клас.
-Е, как е Иване, какво научи?
— Слаба работа, тате. Утре, май, пак трябва да ходя…
И аз ли?
А вие?

Край

Автор: Симеон Тодоров
Леки коментари и линкове: Зока
Снимки: двамата

Един почти кулинарен пътепис - Част I

Драги Приятели,
Днеска ще ви заведя, с помоща на мой добър приятел, 75-годишен Симеон Тодоров от Бургас, в Република Сръбска, сръбската част на Босна и Херцеговина.Приятно четене и гледане!(за поголями снимки - цък на снимката)


При Брко на Слава

В Сърбия не празнуват именни дни. Но всяко семейство от векове си има свой празник „Слава“. За семейство на моят приятел Зоран от градчето Льюбине (Љубиње, Ljubinje), югоизточна Босна и Херцеговина това е 20 януари денят на Св. Йоан Кръстител.

Моят приятел Зоран, гражданин на света, сега — на София, открил ме във интернета, ме покани да идем при баща му на „Слава“. Тръгнахме на 18 януари рано от София.

Ще се опитам да разкажа.

Това кратко пътуване в Сърбия и Босна и Херцеговина не е атрактивно като пътеописание. С малки изключения тези 1600 километра отиване и връщане София до близо Дубровник пътят съм го минавал.
Сега седя отдясно от шофьора Зоран и насъбрах километри като „навигатор“ колкото за цял живот.
Вълнуващо беше пътуването ми с влак от Бургас до София — за пръв път от 18 години! Няма купета, нови седалки…билетът за пенсионер — колкото за кило свински врат.

Целта на пътуването – Любинье в Република Сръбска (Босна и Херцеговина)

Организирахме се добре. Зоран е предвидил всичко за сняг.(Като бяхме вече до асансьора, жена му ни донесе…веригите). В 6,00 в неделя 18 януари отлепихме от кв.”Света Троица„. Граничари и митничари на Калотина се сменят в 8,00 и трябваше да стигнем по-рано.
Зоран завързва беседи с граничните, сякаш допреди малко са яли-пили и се познават силно.
-Добар дан.
-Свакой дан.

След два часа бяхме на първата „Viva“ след Ниш за по едно кафе и чаша спомени. OMV-етата в Сърбия са правени по-късно и са по-модерни. Купуват се Борба, Политика и Утрински вести. Всякакви кисели води и течни кефири.


Авторът задълбочено чете „Политика“

Гост съм и за све плати Зоран. Името му иде от Зора. Това е малко преди изгрев слънце и той си го превежда на английски Before the Morning, а в Босна мохамеданите му казват Сабахудин. От сабах — сутрин. Целите, нанизани по пътя ни са три:

-Посещение на една тетка в района на Крагуевац
-Преспиване в Дървен Град. Там сме ангажирали стаи.
-Градчето Льюбине, където живее баща му.

Тетката и стрикото живи-здрави. Югото в гаража, пенсиите им достатъчни, апаратът мери кръвното с японска точност. Мерят и моето, докато ни куват српско кафе. На масата изникнаха ракиени чашчици, значително по-големи от напръстник и срамно малки за руснак. Пихме по една „за подобрение на кръвообръщението“. Замезваме със специално приготвените за Зоран сладкиши.


Тримата пенсионери на сутрешно кафе и сутрешна ракийка

Слизаме на юг към Крагуевац.В този сръбски Детройт — тук е заводът „Застава“, който а-ха да почне дъ бълва нови модерни „Фичи“, ама нещо не стават работите с Италия — няма обиколен път и влизаме в центъра.

GPS-ът ми е зареден с нови карти от Добрин и в града чудесно ориентира шофьора: къде има аптеки, супермаркети, автосервизи. А как да излезеш в посока Чачак — малко по-мъчно.

Добре, че Зоран знае пътя наизуст. Показва ми местата, където немците са разстреляли за един ден 8000!!! Сърби, включително учениците от една гимназия, за да отмъстят за 80 убити немци. За един немец — 100 сърби е била оценката на суперчовеците.

От Чачак нататък и аз го знам пътя.Край манастирите — байпас. Бързаме за Ужице, откъдето на няколко километра южно от града е разклонът: в ляво за Златибор летен и зимен курорт. Нещо като Юндола като природа. Надясно е нашият път към Кремна и Мокра Гора.

Дървен Град.Седмица преди да идем (до 13 януари) се е състоял Вторият филмов фестивал Кустендорф 2009. Разбира се, под председателството на Професор-доктора по Антиглобализация Емир Кустурица.

Мечавник, Кустендорф, Дървенград — селото на Емир (Неманьа) Кустурица

В предишния си пътепис писах доста за Дървен град.Още някои неща: Запознах се с братовчеда на Зоран, архитект, проектирал и построил първата вила на Кустурица край Сараево в 80-те години. Емил е роден в муслиманско (така го произнасят по сръбски) семейство и Зоран-2, архитектът, наричан за кратко Чале, налепил по вилата светло-зелени плочки — любимият цвят на чалмалиите. Мислил е да угоди на стопанката, която взел за бошнячка. Че като се дигнал скандал, като се зъкъртили фаянси и террракоти… Тя си била сръбкина!

Църквата

Емир е приел християнството — върнал се е към него след 300—400 — преди десетина години. Изчаквал е да се спомине майка му, муслиманка. Тя не би приела такова вероотстъпление.
Сега Кустурица е персона нонграта в Сараево, заради смяната на вярата си. Затова е грата в целия останал свят. Особено във Венеция и Кан.
Попитах Чале дали не е проектирал той Дрвения Град.
-Че на кого би доверил Емир такъв проект? Всичко си е съчинявал сам! И църквата и затвора и хотелите.

Сега недалеч от местността Мечавник, дето е Дрвен Град, е построена ски-писта с лифт и първите в Сърбия оръдия за сняг.

Неотделима част от Мокра Гора е теснолинейната ж. п. линия.Достроена не без помощта на Кустурица. В редица филми е и действащо лице. В „Живот е чудо“ отчаян герой ляга на релсите и чака влака да го сгази. Влакът, обаче, спира не заради него, а защото прословутото инат магаре е застанало на пътя на локомотива. В друг филм немци, или усташи теглят упоритото животно, което не помръдва и, като се скъса въжето, падат отчаяни по гръб.

Понеже е зима, и сме резервирали стаи, ни водят точно в „нашите“, в които от сутринта работи централно отопление. Във ваната вече има гумена запушалка и не се налага да затварям с чорап. Зоран е превел моите „опуси“ за Югославия, и май че са ги чели вече. Сръбският сайт за путописи се нарича Gdestinacija. Без „G“ си е обикновена дестинация. Навсякъде специфичното сръбско усечанье за хумор…

Един свитък получи и Емир Кустурица. Но за това по-нататък.

В малката хотелска стаичка има три стационарни телефона. Да позвъните, докато пишете писмо на бюрото, до възглавницата ви, ако се излегнете и третият телефон — най-практичният — докато си седиш на онова заветно място — без да ставаш, телефонът е на разстояние 7—8 отрязъка тоалетна хартия.

Стаята във Мечавник

В хладилника-минибар постойе (има):две малки бутилки вино, две също малки, със сок от малини, ягоди, къпини — всичко що расте наоколо и е производство на „Еколошка револуция“ Дрвен Град. На етикетите — Или Че, или самият Кустурица.

Еколошка револуция Дрвен Град

Във всички кафенета, сладкарници, закусвални и ресторани во Града продуктите са Еколошкочисти! Ако искате да пиете Кока кола, Спрайт и други подобни — носете си! Но няма да ви гледат с хубаво око. Тук е антиглобално место!

Сладка закуска за Симеон и не толкова сладка за мен

За вечеря Зоран поръчва плескавица и вешалица.Пием „точено“ Йелен пиво. За ракията помолихме някаква туршия и ни донесоха зелка с размер на хандбална топка, така тънко нарязана, както и аз не мога. Олио, едро смлян червен пипер.. Колко му трябва на човек?
Ако искате зеле колкото топка за хандбал да знаете играта е Рукомет. Волейболът е Отбойка, баскетболът е Кошарка, а футболът Ногомет… Топка е лопта.
Зоран безнадежно полюбопитства при келнера не е ли идвал случайно Кустурица тия дни насам. Че му нося едно ДВД филм за Че Гевара, който мислех да оставя на библиотечния рафт.
-Па он йе ту негде…


Не бях си изпил втория „Йелен“ и Зоран рязко стана и доведе на нашата маса Самия НЕГО!
(бележка на редакцията: ако някой не е разбрал — става дума за самия Емир Кустурица!)

Представи ме и побъбрихме. Откъде знам за нега, ща мислим за филмите му и ваопште? Рекао сам дека мислим да йе голем редител (режисьор). Голем, защото за живите не се казва Велик! Търсят го и други хора. Зает човек. Пита нали и утре сте тук? Видимо се!
И „когато морето станало медено, сиромахът си изгубил лъжицата“. Във вид на фотоапарат „Сони“. Какъв каманяк, облаци и снегове изфотографисах, а снимка са нега не направихме!
Пак ще се идва. Сутринта тръгнахме рано, а „звездите“ сигур стават късно. Кренули сме за Льюбине.

До границата с Босна и Херцеговина (БеХа)е пет-шест километра. Граничният пункт е като вход в някое ТКЗС. Един-два фургона, където влизат „при компютъра“, но Зоран подозира, че там им е тетрадката за отчет на преминаващите. Пак същото -Добар дан! — Сваки дан! И се връзва причене като между роднини. Щом живее во Бугария, не знае ли за българския доктор Мишо Николов. А онзи е личен приятел на Зоран. Този български лекар-хирург е имал успешна практика в САЩ. През 1992 като се почнал търкалът в Югославия, вижда че се записват хървати, бошняци да се връщат и се бият. Докторът веднага се изнесъл в Сърбия и БеХа на страната на християните. За 16!! години спасил много ръце и крака, и цели хора. Знаят го и почитат на една територия като половин България.
-А, Докторът!?
Сега живее в Луковит.

Граница

Близо след границата вдясно е манастирът Добрун. От сръбските православни манастири, след като са шетали турци, усташи, немци, муслимани е останало по половин църква, четвърт камбанария. Сега всички са обновени изцяло.

Манастир Добрун

Отиваме до църквата, където трима млади монаха служат литургия и причастяват вярващите. На 19 януари тук е Йордановден. На едно място далеч от град и село имаше петдесетина души. Получаваме поръсване с метличка от босилек и палим свещ.

Богоявленско поръсване

Миналата година, като стигнах Горажде, се отбих в Пале за нощувка.И от там в Сараево. Сега Зоран „вози“ през Фоча и Гацко. Печелим километри.

В Горажде вземаме на „стоп“ един бошняк. Разказва за участието си във войната. Горажде е вклинено в Република Сръпска и сърбите са били решили да изселят от този град всеки, който остане жив от четиригодишния непрекъснат обстрел. Малко не са успели, малко са им пречили поставете на ООН, но им се е разминало на горажденци.

Купуваме от малкия „супер“ течни кефир и пак Зоран случва на „роднини“ сред продавачките в бакалията. Мен навсякъде ме представя като безгрижен бугарски пензионер, обиколил не веднъж тези земи…

Планината става висока, завоите стръмни, но сняг — само по върховете на баирите.

пътища

Минаваме един превал, за който има сръбска дума, означаваща всичко гадно на този свят. И на онзи. ЧЕМЕРНО.Баш на превала встрани от пътя на една могила голям бетонен паметник. Тук сръбските партизани са дали голям отпор на германците. Не партизански набези — с танкове, оръдия миномети — истинска война. Наоколо няколко позападнали хотели и почивни станции. Тук е идвала да се кълне в Тито и Маркс неговата омладина.

Партизански паметник Сутйеска

Спускаме се от планината и завиваме на север в посока Мостар.Това е най-прекият път до Льюбине. В Сърбия не видях планина с вулканични скали. Навсякъде варовик, пещери, понори. Скоро спираме до малък параклис. Паметна плоча. Тук бошняците-муслимани са хвърлили в пропастта — хвърлиш камък — дълго ехти неизвестната дълбина — 135 сърби. По чудо са оцелели осем. През петдесетте години са извлечени костите и погребани в параклиса.

Коричка яма

Немците са намерили идеални помощници в лицето на фашизоидните Усташи от Хърватия. Те, пък, пък наемали за по-черната работа муслимани, като им „подарявали“ земите и къщите на убитите каури (неверници, гяури). В резултат за четири години са убити 800 000 сърби! Хърватите протестират — били са 600 000! Ако приемам среднопризнатите 700 000 — малко ли са? Прочетете НОЖ на Вук Драшкович.


Като наближихме Мостар, стигнахме градчето Столац.Тук трябва да свием на ляво и вече е съвсем близо Льюбине. В Столац живеят само хървати и бошняци. Католици и муслимани. Живеят в две махали, и като масло с вода, не се смесват! Всеки си има свои магазини, кафенета и е немислимо друг да пазари при чуждите. Често се случват побоища „на битова почва“.

За малко да заспим

Пътуваме непрекъснато в Република Сръбска — съставна чат от БеХа.Ако на табелата за името на селището, изписана на латиница отгоре и дублирана на кирилица долу, надписът на кирилица е зацапан, значи — селището е или бошнячко, или хърватско. Желязно правило!

задраскан надпис на кирилица

Връщаме се десетина километра на югоизток и сме в низината на Льюбинска општина. Населението на градчето се е променяло количествено. Дали ще го наричат град, или село — все тая. Важното е било да е Обштински центар! И си е.

Welcome - Љубиње ;-)))

Следва продължение...

Кръчмарски обещания (или само още едно....)

Всяка прилика с ....много работи по света и у нас не е май, случайна....

сряда, 6 януари 2010 г.

Малкият,голям Робертино

Eй, така се сетих съвсем случайно за Робертино...
По-големите, като набора сигурно го помнят :))
Поздрав!
---------------------------------------------------

Доматите не са това, което бяха...


Знам, че и за мен е така, но то е друга тема...Лятото винаги го свързвам с доматите .....и сирене. (Бирата е ясна, няма нужда от коментар).Доматите ,обаче не са това ,което бяха !! Доматите изглеждат добре на външен вид, но да уцелиш добри на вкус е като лотария. Защо е така?! ...Мисля, че най -добрият отговор е този, на проф. Христо Георгиев -тук.

колаж - авторът