вторник, 12 януари 2010 г.

Един почти кулинарен пътепис - Част II

Продължаваме...Първата част е ТУК. Приятно четене и гледане!(за поголями снимки - цък на снимката)
...

Спускаме се от баири, обрасли с келява растителност — драки и габър, в една низина. И виждам познатия от Гугъл надпис WELCOME to Љубиње. Европейска работа.

WELCOME to Љубиње ;-)))

Малката низина на Општината е почти изцяло засадена с плодни дръвчета на година-две. Ще се произвеждат замразени плодове за тортите в ЕС. Минахме покрай няколко птицеферми, завод за фуражни смески, птицекланица. Това е всичкият поминък на на местните „Голфаджии“. Поголовно се карат Фолксваген Голф. И сервизът е за такива.
В Центъра на градчето има доста голям православен храм. Чисто нов. Плувен басейн, спортска зала, културен дом, супермаркет, магазини за всичко.

Зоран ми бе казал, че баща му е от село Градац.Ориентир бе и това, че съм минавал на около трийсет километра от него миналата година. Села, отговарящи на тези изисквания, намерих в Гугъл и сръбски карти три-четири. И все не това, което ми е трябвало. Истинския Градац открих в Пътна карта на Европа. На 4—5 километра от Льюбине е село Градац. Село с шест! Къщи. И единайсет Голфа. Натам се запътваме.

Баща му Саво (запомнете това име, че няма да се повтори) ни посреща пред портата на бялата хасиенда. Кучето настървено ме лае и никакво помирисване за сдобряване не дава резултат. Зоран приветства тейка си
-Здраво, Брко! Дошао сам! Следва прегръдка с трикратно разцелуване, прието в тези краища.
После ръкуване с Европа в мое лице и долазимо до куче.
Брко по сръбски значи мустак. А на Саво мустакът е на повече от 50 години. Така го знае цяла Босна и само така се обръщат към него.

Хациендата на Брко

Влизаме в просторен хол с две големи маси като за сватба. Тя ще е утре на Ивановден — тяхната Слава. Симпатичната му (втора) жена Милиана изниква от съседното на хола помещение — разкошна кухня — с малките чашки и кристалната гарафа с „най-хубавата“ в този край ракия. Пием за добродошли и за семейния празник.


Къщата е стара но обновена. Достроени са кухня, горен кат с три спални за девет души гости. Вътрешен двор с асма, колкото за ядене на грозде. Краварник, овчарник, кокошарник.
В две стаи на пристройката на акуратни рафтове са подредени в подходящи съдини бял боб, шарен боб, черен боб (бакла), нахут, леща и някои непознати за мен варива. Следват буркани със сладка, конфитюри, компоти. Не прекалено много, но от всичко достатъчно. Бутилки — 20—30 с ракии и коняци, подарени от гости и приятели.

туршийки и ракийки


разни не домашни продукти

На дървена поставка се е кротнал кожен мях със сирене. Едно 20—25 кила. Това е много „силно“ сирене, обяснява Брко. И ние сме имали на село в детството си сирене в мях. Като бръкнеш със запретнат ръкав да си извадиш, два дни ръката ти мирише на хубаво. Днешните, дет не разбирате, бихте рекли че мирише на партенки…

мех със сирене (сиренето се казва мешиняк)

Следния ден ми разказаха истински случай за един прави србин (истински), който занесъл в Америка на приятели мях сирене. Граничната полиция на летището категорично отказва да пусне такава дивотия в САД (Саединени Америчкке Државе). Сърбинът получил разрешение да го изхвърли, или да го изяде в залата за пристигащи, но още не преминали. И започнал комшията да нагъва сиреньето. Изял що изял — поискал вода, зер е много силно това сирене. Не му дали вода и се наложило да се раздели с остатъка.

В следващата стая със зимнина си ударих меко в главата на нещо окачено на гредата. Свински бут. Веян, пушен, напиперчен, отлежал с лека благородна плесен. На стената пак окачени на омазнени връвки други бутове и плешки. Рибици и ребра (The near the Bone — the sweater the Meat. Ближе к кости — слаще мясо). На всяка връзка месо има бележка „Брко“. Той сам си приготвя знаменития српски ПРШУТ (оттам, казват, жабарите са взели думата за своето Прошуто), а го носи при приятели в планината на проветриво място да се овее.

Пршут


Разно пушено




Всички тези вкусотии не вървят без течности. Затуй в другата стая има 6—7 разноголеми дамаджани с ракия. Пред всяка има фунийка за разливане. С една фуния се смесвали вкусовете. Две бурета со чеп с бело и црно вино. И пак със собствени фунии всяка.

ракия

Суровина се купува от съседната котловина на Требинье, а производството си е на Брчко тук в собствен казан.

винце

Вода тука се пие малко.Първо защото разреждала хубавите ичкии и второ — вода няма! Геологията на района е такава, че всяка капка потъва в бездънните пясъци и скали. За градчето не питах, но в махалата всички къщи събират дъждовната вода в бетонови резервоари. Този на хазяина е 50 кубика. Пясъчни филтри и помпи осигуряват стопанството с мека дъждовна вода — най-полезната — за хора, добитък и домати. Лека паника настъпва, като пристигне софийската снаха, жената на Зоран. С вреден навик да си взема душ по няколко пъти дневно. Тогава идват цистерни и й купуват нужните количества. Част от покрива на хола е покрит с прозрачни керемиди „Брамак“, да се вижда как се стича водата…Романтично.

ябълки на прозореца и лозята във двора

Масата.В големи плата се сервира в големи количества тънко нарязан тъмно червен с бели прослойки пршут. Върху него филийки кашкавал (предупредиха ме, че той е единственото нещо, произведено извън двора на Брко.)


Огромни чинии с ягнешко печиво — чеверме. От свое агне, на свой огън. Поднасят го студено. Ама печката ей я — сакаш го топло — сгрей си го. А подгряване на печка с дърва си е отделна тема. Да не ви губя времето — който не го е опитвал — няма да схване…

Първата супа, която ни поднесе Милиана в големия супник, беше телешко варено. Горещо, както се полага. Обясняват, че не е от крава, или вол телешкото, а от теле! И долових разлика. На супата казват „чорба“. Нещо, от което се е отказал още Бай Ганьо на гости на Иречека.

После имаше варено-печено месо от коза. Пак от двора. Туршия от камби и сиврия, руска салата и Снежанка и каймак. Бито масло от кравата с твърдостта на маргарин, но се топи в устата.

Гледам, маринованите пиперки нещо не вървят. Взех 5—6, нацепих ги на тънки ивици, и ги метнах в ”Тефал„а на печката. (Tefal — знаете — е тефлон + алуминий). Добавих две глави бел лук (чесън) като го смачках с широкия нож, няколко лъжици доматено пюре и бяло вино. Оставям го да изври „до мазнина“. Викам нарочно Брко да излезем малко навън, че като се върнахме от свежия въздух да усети балканския аромат на това чудо, което като го приготвям в Бургас на лятната кухня — източния балкон, съседите отварят широко прозорци и дишат на аванта…

специялитета на Симеон

Понеже предстои пир до небето, Брко носи апарат да си измерим кръвното. 140×85 е на двама ни. Заключаваме, че може ида пийнем и похапнем без да броим залъци и чаши.
Но това, вечерта и вечерята в неделя е още Йордановден — увертюра към утрешната „Слава“.
Току се местим от масата на дивана да погледаме как сърбите падат от някакви датчани на рукомет, току се прехвърляме на масата.

Два дни не прекъсна потокът от гости. На масата не й се отрази видимо. Казах вече за запасите.

разрязване на Празничната питка (Колач)


Празнична молитва


Симеон подарява нож на Брко


Брко показва пушката сръбска Манлихера от 1926 година


Имаше интересни гости.

-Докторът д-р Славко. Наперен вдовец, занимаващ се с нетрадиционна медицина на билкова основа. Живее в съседното Требинье. Голяма клиентела, няма проблеми и „гребенът му червенее“. Знае нашите билкари и лечители. Роднинските връзки не ги схванах и запомних. Все братовчеди.

-Архитект Зоран, братовчед на Малкия Зоран. Зове се просто Чале. Като влезе вкъщи ми заприлича по балтона си на Моуриньо. Хареса му. Чале е работил в Торонто и отгледал двама сина. Като му омръзнали Торонтото и жена му, се развел щастливо. Сега е „первый парень на селе“ Требинье. Най-желан жених. Ама парен каша духа!
Чале е участвал във войната и, понеже всички с по нещо се будалкаме, го питам от коя страна на барикадата е бил?
-Неправилен въпрос! Строго отговори Чале.
Предложих да опита бизнес с Казино в хотела си в Требинье. Като пресметна на колко места по колко трябва да даде, решихме че няма сметка. Гледам го, записва си някои мои приказки. Решавам да изясня накрая кога србите пишат чирилица, кога — латиница. И той не знае, не помни на каква азбука е писал току що. Поглежда. На английски език е писал.

-Студентът, абсолвент, практикуващ в Хайделберг паркова архитектура около 40-те Драган Янич, говореше умни неща, но бързо като картечница. Пълен с вицове. Разказваше неуморно, щото в Дойчланд няма кой да разбере виц!
Ето един:

По време на войната, в Сараево английски полковник от Айфор, Кейфор(Айсиктир!) се оплаквал:
-Има в Сърбия три вида кафе. Нес, еспресо и сръбско. Опитах ги всичките. Чай (TEA ти) има както и у нас. Блек ти, грийн ти, ърл грей ти и т. нататък. Обаче, имат някакъв чай йебем ти, за който чувах на всяка крачка, а не видях да се продава. Веднъж попитах за йебем ти и щях да отнеса боя…

От разговорите на гостите, които не се съобразяваха с моите познания на езика им, разбирах не повече от половината. По-ми беше интересно да ги слушам само.

Утре отидохме със Зоран в близкия манастир Тврдош.Там владиката Анастасие е зоранов приятел. Понеже околината е засадена почти само с лозя, на които им вее топло от Ядран море и градусът на ширата е висок, манастирът си е направил модерен винпром. А игумените и владиките открай време са разбирали този занаят. И от правене и от пиене (прости, Боже…)
Седнахме на широка дъбова маса и младши игумен чевръсто поднесе кафе с вода, ракия и вино. Владиката при ремонт на църквата е паднал и се контузил, та сега се занимава само с писане на книги. Връчи ни по литър и половина лозова ракия с много билки в шишето. Познах и дафинов лист, какъвто си расте край пътя. Като се изпие 1/3 от ракията, се добавя друга, обикновена. Другата обикновена ми я даде Брко. Ще допълвам

Манастир Тврдош

Следният ден — не питайте за дати — сме на гости на Чале в Требинье.След безплодни каменни баири навлизаме в дълга и широка равнина. Само овошки и лозя!

От високите каменни баири, които са граница между Херцеговина и Хърватска, при градчето Хутово извира рекичка, която в Требине е по-пълноводна от Марица. Изграден е, съответно, язовир и снабдяват с вода отсрещния 20—25 километра Дубровник. Кметът на Требине имал фирма за превоз с камиони. Ако хърватите се гаврели с неговите шофьори, веднага затварял крана на водопровода…

Зоран ме поведе към един баир да идем при Йован Дучич. Викам си, пак ли ще се пие. Пък той Йован да бил техен поет,погребан в църквата на тепето. Църквата нова, наоколо всичко е правено съвсем скоро.


Чале ни чака в един ресторант в центъра. Поръчва по една „чорба“ и кафе. Трябвало е да изчакаме неговата „Милица“. Тя работи в полицията. Издава пасоши. Следващата ГДестинация е рибният ресторант до язовира.

Ресторант

Келнерът ни посреща на вратата и се разполагаме в ъглово сепаре. Излязох навън в дъжда да поснимам каналите и садките с жива риба. Пъстървата я познах. Но едни едри сиво-сини парчета — не.

Рибарник

Като се върнах, имаше салатки и шише с ракия. Поръчахме пържена пъстърва и се заприказвахме. Като си кажем нещо умно, Чале превежда на „госпожицата“ на достъпен език…

Двете пъстърви с гарнитура от картофи и някакъв сварен зеленчук, подобен на лапад ме озориха доста. Бялото тънко вино някаква „Жилавка“, помогна, обаче.




Сметката беше 150 местни марки. Толкова и в лева. Чале плаща със сто евро и от върнатото ресто оставя на келнера 20 марки.
Разделяме се сърдечно (аз свикнах с целувките по брежневски) и решихме, че пак трябва да се видим някоя година, някъде.
Видимо се, Чале! Чао.

Следващият ден, четвъртък валя непрекъснато. Зоран пали Голфа на Брко и като взехме за водач от фабриката за фураж Никола Колибабич, технолог по фуражите, потеглихме по тесен асфалт в посока хърватската граница.

Вече на билото стана по-равно. Спряхме пред ограда от нахвърлени камъни на пасище с с овчар, стотина овце и две кучета. Като пропуск овчарят извади от вътрешния джоб на ямурлука шише ракия и трябваше да я опитаме. И да се възхитим, разбира се…
А целта беше Зеленият дъб. Наистина сред повехнали със спаружени кафяви листа дъбови дървета имаше доста голям дъб със сочно зелени листа. Разказаха ми някаква притча с религиозно обяснение на феномена, но не го разбрах, нито запомних.Колибабич ни показа позициите, на които током рата е пуцал ТРИ години. Без подслон (некакви найлони). Отсреща хърватите пуцат, отсам сърбите.
(А притчата е че Свети Сава е сладко заспал под този дъб, и е казал да буде вечно зелен.Брат`чеда Никола ни каза още, че за трите години война, на това място са изяли около 300 агнета)






Дъждът за два дни напълни резервоарите на Брко и нямаше какво повече да допринесем със Зоран. Утре в петък тръгваме за София. Багажникът е зареден от вечерта. Че може ли стар човек да изпие толкова алкохол? И бива ли?

Като стигнахме Неретва малко под Мостар, пътят ми беше вече напълно познат. Изпреварването на ТИРовете — невъзможно. Единственият начин да се избавиш от тях е да се отбиеш на некое одмориште и да тръгнаш след половин час. Няма ги. Проверено.

Последната ни спирка ще е в Сараево.На входа от запад Сараево е съвсем нов и модерен град.Модерни са и джамиите и минаретата. Сърбите са се отделили в квартал Източно Сараево, което е прочистено от бошняци. Границата е строго очертана, кактобеше в Берлин. Понякога разделяла жилищен блок!
Спираме на паркинг в центъра и тръгваме по красивата главна улица. Тук интересните сгради са толкова, че ако ги сравниш със съответните в София, не се знае накъде ще наклони. Австрийски архитекти са пипали тук. За благодарност сараевци им утрепали наследния принц и се почнало…
Площадката за уличен шах е празна. Не е много оживена и Баш Чарши, но Зоран ме води в дъното на улицата, докъдето не съм ходил. Показва ми целта на ходенето два малки ресторанта „Жельо 1.“ И „Жельо 2“


Влизаме в „Жельо 2.“ Менюто от няколко реда е на стената. Но никой, освен мен, не го поглежда. Влизащите вдигат знак с ръка: десятка, или петица. Келнерът предава гласово в кухнята, която е зад шубера. Зоран е поръчал две десятки. Носят ни ги преди да съм успял да огледам публиката. 20—30 души нагъват вкусните чебабчета и, като свършат, отиват на касата и се разплащат. Там не знаят какво си консумирал. Каквото кажеш. Тук не е прието да се лъже.

"10 у пола с луком на кајмаку" ;-)))

Десятката е нагушена в нещо като палачинка но по-дебеличка, шепа ситно накълцан лук, и лъжица сметана или каймак. Келнерът,като набере на шубера чиниите, набучва отгоре вилица и поръчката е пред теб. Не мога да си представя по-безупречен конвейер. Ставаме, масата моментално се забърсва и вече са седнали други гладни.

През Вишеград

мостът на река Дрина (на Дрини чуприя)

стигаме смешния граничен пункт със Сърбия.

ех тия пусти граници...

Там са хора на Зоран. Нищо че е друга смяната. Още една спирка за по себе си на OMV в Чачак сякаш с нищо не ни изненадва. Хубаво кафе, бързо обслужване.
Много неясни неща остават в Югославия.
За 6—7 дни много научих, но колко още остава-а-а-а.

Иванчо се върнал след първия си учебен ден в първи клас.
-Е, как е Иване, какво научи?
— Слаба работа, тате. Утре, май, пак трябва да ходя…
И аз ли?
А вие?

Край

Автор: Симеон Тодоров
Леки коментари и линкове: Зока
Снимки: двамата

8 коментара:

  1. Страхотно! Нямам думи...Наздраве!

    ОтговорИзтриване
  2. Направо си е кулинарен, Зока. То пийване и хапване без сладка приказка върви ли? :-)

    ОтговорИзтриване
  3. А кажи ми сега, Приятелю, защо „трябва“ да се се научим да пием бира и да се храним във fast food?!

    ОтговорИзтриване
  4. :)) Това не е истина, просто! Онемях!

    ОтговорИзтриване
  5. Брей, брей.. брееей!!!

    Чудя се какво да кажа.. впечатлена съм!

    Едно Наздраве! чудесно пасва на пътеписа ти!

    ОтговорИзтриване
  6. Благодаря за този чудесен, богато илюстриран пътепис! :)

    ОтговорИзтриване
  7. interesno kade se namira tazi kru4kma:)

    ОтговорИзтриване